Blog

100 (разказ)

 P4125710

 

Между цепениците, грижливо подредени под навеса за зимата, се мержелееше нещо зеленикаво. Хартийка някаква. Каро присви очи на следобедното августовско слънце, но не разбра какво е това. Хартийката отново трепна. Младият мъж се приближи, погледна по-внимателно и подсвирна ‒ на листчето пишеше „100 лева“.

Направи още крачка-две и тъкмо когато протягаше ръка да издърпа защипаната между дървата банкнота, изневиделица излезе вятър, тя затрептя, отскубна се и литна. Той подскочи, протегна ръка нагоре, но зелената хартийка вече се премяташе по-високо и по-високо. „Пущината, точно сега ли намери да духне!?“, помисли си той и закрачи след столевката, без да я изпуска от очи. Вятърът се заигра с нея, завъртя я, запремята я във въздуха и на всяко нейно люшване съвсем ясно се виждаше 100, 100, 100... Каро подскочи още два-три пъти, макар да му беше ясно, че няма как да рипне цели 10 ‒ 15 метра над земята.
‒ Спри, бе! Мамка ти и вятър! ‒ изруга той и се препъна във вадите с пипер.
Беше се изнесъл от големия град преди половин година, в края на зимата. Баща му внезапно се разболя и той дойде да се грижи за него. Болестта обаче нямаше милост и само за няколко дни човекът си отиде. Каро остана сам. Съвсем сам. И увисна в безпътица. Мъката, липсата на пари, работата, която се бе наложило да напусне, фактът, че никога не бе мислил сериозно за момента, когато това неизбежно щеше да се случи, само наливаха масло в огъня на неговата безтегловност. И така вече шест месеца. Нямаше сили да вземе решение какво да прави по-нататък.
В селото бяха останали не повече от 15 ‒ 20 души. Живееха сетните си дни в пълно безвремие. Единственото, което шепата уморени от натежалите си години хора очакваха, беше поредният звън на камбаната, известяващ, че са намалели с още един. Дворовете отдавна бяха разградени и опустели, а в изоставените къщи се приютяваха лисици и невестулки. Нощем светлинки в прозорците проблясваха само тук-там. И бързо гаснеха. Единствен Каро, едва прехвърлил трийсетте, бе в разцвета на силите си. Но сякаш живееше нечий чужд живот. Дребните всекидневни неща се случваха около него, но сякаш някой друг, а не той участваше в тях. Помагаше на oстарелите съседи с каквото може. Сърце не му даваше да се върне в малкия апартамент и да се включи отново в ритъма на шумното градско суетене. Не смееше да скъса последната нишка, която го задържаше тук ‒ болката по баща му, въпреки че от погребението досега не бе намерил сили дори да се приближи до гробището.
Небето прогърмя. Вятърът духна по-силно и донесе мирис на дъжд, а зелената банкнота затрепка още по-бързо там горе. Не само че нямаше намерение да се закачи за клоните на някоя овошка, ами запрепуска заедно с вятъра бързо-бързо през дворове и улици. И Каро хукна след нея. Прескачаше полуразпадналите се огради, заплиташе крака в гъстака на изоставените дворове и тихичко проклинаше. Останал без пукната пара, той виждаше как горе се премята една хубава зелена кръпка на немотията му. Внезапно драгоценната хартийка спря лудия си танц и се залепи на портата пред двора на леля Стана.
‒ Закъде така си се запъхтял, Карчо? Прибирай се, че ей сегичка ще плисне пороят!
Едва сега видя възрастната жена. Леля Стана бързаше да прибере прането от простора. Каро крадешком погледна към портата ‒ столевката още стоеше там като залепена.
‒ Здрасти, лельо! Към Митьо съм тръгнал, че пак си е блокирал джиесема и не може да се оправи с него. Кусур му беше тоя интернет, дето само го плаща, пък не може да се оправя.
Лъжата му беше с дълга опашка, но се сети за пустия телефон точно навреме, за да замаже положението. Но сега, ще не ще, трябваше да се отбие наистина до бай Митьо. А банкнотата така потрепваше, че всеки момент щеше да се отлепи от портата и отново да лудне с вятъра нанякъде. Тъкмо си го помисли и то взе, че стана ‒ стоте лева литнаха и волно се понесоха над съседния двор.
‒ Айде, лельо! Утре ще мина да ти нацепя още малко дърва.
‒ Добре, че си ти, Карчо! Какво щяхме да правим без тебе!
‒ Знам, лельо, знам! До утре!
И Каро отново препусна по зелената следа на нуждата. На петдесетина метра пред него пустата хартийка продължаваше все така весело да се премята из въздуха, вятърът я преследваше, а Каро преследваше вятъра. Мина покрай срутената къща, в която някога живееха вуйна му и вуйчо му, спъна се в обраслите с кукувича прежда бодливи телове, разделящи двора им от съседния, надра се в тръните, които бяха завладели оживената преди много години улица пред старото училище и запремигва, когато първите ситни капчици на топлия дъжд се опитаха да избодат очите му. Почти беше настигнал малката си зелена мечта. Отново ясно видя как по тънкото ѝ хартиено телце се превърта заветното „100“. Отдолу, отгоре и пак отдолу, и пак отгоре...
‒ Митьо! Митьо, бе! ‒ провикна се Каро, когато зърна възрастния човек, седнал на завет пред стълбите на къщата си, да човърка злополучния мобилен телефон.
‒ А, Карчо, ела, ела, че пак се огелпих с тоя скайп!
‒ Ще дойда, ама утре, бай Митьо, че сега почва да вали и бързам ‒ Каро произведе втората си опашата лъжа за деня. ‒ Ама утре ти обяснявам за последно и после вече ще черпиш. Така да знаеш!
‒ Ха-хааа, ракийката компания чака! Ти само кажи ‒ захили се бай Митьо. ‒ Айде, бързай! Утре ще чакам да минеш.
Едра капка удари темето на Каро. Почти издрънча. „Като ми е празна кратуната, ще дрънчи, ами...“, помисли си той, „Ееех, ако беше баща ми жив, как щеше да ми се смее сега с тази столевка! Щеше да ме сгълчи да ходя да си я изработя, вместо да гоня Михаля...“
Бурята връхлетя с пълна ярост. Затрещя и засвятка. Небето се раздра и изсипа канонада огромни капки, тежки като олово. Вятърът заблъска полуизкъртените капаци на прозорците. А високо горе над главата на Каро едно зелено парченце надежда продължаваше безгрижно да се премята в лудия си танц, още по-бързо препусна над къщи, улици и дворове, излезе извън селото и се засили право към гробището.
Широка поляна разделяше селото на мъртвите от това на живите. Първото вече бе пренаселено, а второто трудно можеше да се нарече живо. Когато беше на 8, точно тук баща му го научи да кара онзи полуръждясал мотопед, с който след това събираше завистливите погледи на другите хлапета от махалата. Сега поляната бе подгизнала от изсипващия се порой. Мокрите треви се заплитаха в краката му и жулеха като шкурка чак до колената. Задъхан, той се спря за миг, за да види как лелеяната стотачка, натежала от дъжда, започва все по-мудно да напредва по коварния си въздушен път. Едва се виждаше през плътната дъждовна стена. Пред гробището Каро се поколеба за секунда-две, но си каза: „Какво пък!?“ и смело закрачи между обраслите в щир и поветица гробове.
И тогава изведнъж всичко спря.
Спря така внезапно, както беше и започнало. Пороят на тежките капки секна като отрязан с нож, святкането и гърменето по небето изчезнаха, сякаш никога не ги е имало, вятърът се кротна, а подгизналата банкнота шляпна и се залепи за дървения кръст на най-пресния гроб.
Гробът на баща му.
Краката на Каро се подкосиха. Мокър до кости, задъхан и уморен, той приседна до татко си. Слънчев лъч проби през облаците и освети като прожектор баща и син.
‒ Здравей, тате!
Настаналата след шумно изсипалия се дъжд тишина беше почти болезнена. От мократа трева започна да се издига гъста омара.
‒ Ти ми спретна този номер, нали?
Каро се бореше с огромната буца, заседнала в гърлото му.
‒ Знам ви аз! Вие там, от оня свят, можете да правите такива неща ‒ насили се да звучи по-бодро. – Забавлявате се с живите, един вид. Нали? Ти си ми пратил и стотачката, и тоя пуст вятър, че и пороя след това. Винаги си обръщал нещата на майтап. Нали бе, тате?
Облаците бързо се разтопиха в небето. Августовското слънце огря всичко наоколо. Весело чуруликане на птичка се чу от близките дървета.
‒ Че и сега така...
Не успя да се доизкаже. Едри сълзи потекоха по все още мокрите му бузи.
Извърна се към безмълвния дървен кръст и се пресегна да отлепи мократа банкнота оттам. Хвана я за крайчето и...
тя
се
разпадна
на
късчета
в ръцете му.
Зеленият цвят по хартията се бе размил, а надписът „100“ ‒ из­бледнял от влагата. Каро се опита да съедини няколкото парченца в дланта си. И изведнъж, неочаквано дори за себе си, се усмихна. На листчето пишеше: „100 лева за всеки, който гласува за нас ‒ ПИЧ (Партия на Изоглавените Чворове)“. Тогава си спомни как преди няма и година няколкото мъже в селото си бяха спретнали шега по време на поредната предизборна безумица и наужким сформираха своя партия. Баща му беше избран за президент, а ликът му, ухилен до уши, се мъдреше на майтапчийската банкнота.
И Каро се засмя. Истински. За първи път от толкова месеци насам. И за първи път от толкова месеци разбра, че баща му не го е изоставил. Просто е отишъл другаде. Стана му леко. Усмивката му премина в смях, все по-силен и по-силен. А сълзите продължаваха да се ронят от очите му. Полегна на мократа трева, разпери ръце и изкрещя:
‒ Спирам да се нося по вятъра, тате, разбрах те! Аз съм жив, жив съм!
Извика го още няколко пъти. После тихичко, за да го чуе само баща му, прошепна:
‒ Благодаря ти!

Hello, it is me :)

Penk 03

Have an idea?

As a freelancer, I am available
at any time. Tell me what's in
your mind and just contact me.
For our first contact I need
a short brief - what is your
idea about, what/who is your
target, what raw material
do you have already.

+359 (0) 899 07 51 53

First Contact

Write below the sequence: "12345"
Email:
Subject:
Message:
© 2002 - 2016 Penk Design. All Rights Reserved. Designed By Penko Penkov
...

Search