Пълният текст на повестта е готов. Тук съм пуснал само два откъса от началото. Дори не са редактирани. Ако някой има желание да прочете цялата повест, нека ми пише.

 

***

 

Когато се прибрахме с момчетата обратно в селото, бях капнал от умора. Не от въртенето на педалите, не - та аз съм силен и неуморим! Просто бях насъбрал толкова много впечатления, че цялото лято нямаше да ми стигне да ги премислям и да ги въртя в главата си. Не бях чувал наоколо да живеят хора със странни имена, а определено Береника и Медок звучаха така. На всичкото отгоре новите ми приятели и се обличаха странно. Иначе, какво им е? И те като мен бяха със сини очи, русоляви, почернели от слънцето. Тя даже имаше няколко смешни лунички по носа. Като моите.

- Тате, ти знаеш ли какво е живовляк? – попитах, докато вечеряхме в прохладата на вечерта навън, под асмата.

- Знам. А предполагам, че щом питаш, значи и ти вече знаеш. – и се засмя - Особено с това ожулено коляно.

- Ъхъ.

- Казва се „Да“, а не „Ъхъ“ и не говори с пълна уста! – обади се мама. Тя беше учителка и често се налагаше да и прощавам за даскалския тон.

Преглътнах залъка и я попитах:

- Мамо, а ти знаеш ли нещо за трите могили оттатък, до П?

- До кое?

- Ммм, до онзи стълб от далекопровода?

- Казват, че били на трима знатни тракийци. Управлявали заедно и мъдро.

- А защо са умрели?

- Никой не знае. Били убити в една и съща нощ. Все още не са правили разкопки. Нали знаеш какво са разкопките?

- Ъх..., да.

- Но има нещо, което със сигурност не знаеш – включи се в разговора и татко.

- Какво? – наострих уши.

- Заедно с още няколко могили наоколо, тези трите изобразяват съзвездието Рало. Тракийците му казвали така. Сега го знаем като Орион, но тогава се е казвало другояче. Трите могили, които си видял днес, са поясът на Орион.

Зяпнах.

- Ще ми го покажеш ли на небето?

- Сега не може. Вижда се през зимата.

Ентусиазмът ми угасна. Всъщност, бях угаснал и аз самият. Умората толкова беше натежала в клепачите ми, че след вечеря мама ме изми с вода, която се беше пекла цял ден на слънце, и още щом легнах в леглото, моментално заспах.

 

***

 

На другия ден махалата се опразни. Беше събота и още от сутринта комшиите започнаха да товарят по колите си огромни куфари, детски колични и чанти с провизии. Заминаваха кой на море, кой на планина. На улицата цареше истинско оживление. С баща ми седяхме край пътната врата и гледахме суматохата.

- Да не забравиш кучето! – провикна се леля Мария към Руми, която точно в най-голямата олелия беше решила да надуе плажната си топка и да я тупка по оградата. – Ще ти скъсам ушите, така да знаеш!

С Руми имахме куп наши тайни. За тях знаеше само Пиро. Така бяхме кръстили кучето, което семейството и приюти. Намериха го премръзнал на улицата миналата зима. Пиро – от пират, защото още от кутре едното му ухо клепваше и покриваше окото като пиратска превръзка. Руми беше малко по-голяма от мен и веднъж дори ме целуна. Точно днес смятах да и разкажа за странните си нови приятели, а то какво излезе! Ще се върнат чак след две седмици!

- Тате, нали и ние щяхме да отиваме с тях на морето?

- Да, Пенко. Щяхме. Ама баба ти си отиде и...

- Е, нали уж замина на по-хубавото място!

- Да, така е.

Очите му заблестяха. Преглътна. Странно. Моите също се замъглиха, когато се сетих за баба.

Претъпканите с багаж коли започнаха да се изнизват една по една. Последно беше семейството на бате Миро. Минавайки покрай нас, той ми махна през прозореца. Хубава работа! Сега нямаше да мога да се изфукам пред него колко бързо е заздравяло коляното ми. Тъпа история.

Не ми оставаше нищо друго, освен да яхна колелото и да се видя отново с Береника и срамежливото и братче.

 

***

 

Сутрешната хладина започваше да се стопява. Лястовиците прелитаха насам-натам и носеха нещо в малките си човчици. Кацаха на ръба на гнездото под стряхата и от писукането на малките вътре разбирах, че днешният разнос на храна е започнал. От лятната кухня се носеше омаен аромат на принцеси с яйца, сирене и масло. Мама ги правеше най-добре в цялата махала. Какво в махалата – бяха най-хубавите принцеси на света! Дори Руми и бате Миро идваха понякога на закуска.

- Ще хапнеш преди да изчезнеш нанякъде!

- Мамо, а може ли да взема три? – попитах аз, вдишвайки апетитния аромат.

- Охо, решил си да черпиш някого? Вземи. Увий ги в тези салфетки, да останат хрупкави.

Сложих принцесите в чантичката си за закуски, закрепих я на багажника на колелото и завъртях педалите към П и стария път с всички сили. Бързо открих двете тополи. По странното трептене между тях, естествено. Подпрях велосипеда на едното дърво и взех безценния си багаж. Медок и Береника вече бяха край вадата, където вчера си плисках прашните крака. С тях имаше още някого.

Прекрачих през трепканицата между тополите и отново усетих гъдела от хиляди иглички по кожата си. Третият беше момче. По-голям от всички нас – на 12-13 години. И той носеше странно облекло. Но беше друго. Късите му панталонки бяха впити в тялото, а по тениската му пробягваха и мигаха някакви светлинки. Много интересно! Подобно нещо бях виждал само във филмите. Тримата ми помахаха за поздрав.

- Как е коляното? – попита Береника, щом ги приближих.

- А! Дребна работа – оправя се. Много хитър е този номер с листата от живовляк. Благодаря ти, Медок!

Той сведе поглед и понечи да допре устата си с пръст, но сестра му го перна през ръката:

- Стига си се срамувал, де! Видя, че и той е един от нас.

Хлапето, макар и на моя възраст, беше с цяла глава по-ниско от мен. Погледна ме отново и се ухили. Непознатият се обърна към мен.

- Здрасти, аз съм Борис. Казвай ми Боре – и протегна ръка за поздрав. Непохватно я поех, защото на моята възраст се бях здрависвал с много малко хора и то само когато играехме на космонавти. Те нали си стискат ръцете в космоса, когато скачват станциите. Светлинките заиграха закачливо по тениската заедно с усмивката на Боре. – А ти си Пенко. Вече ми разказаха за теб. От кое време си?

- Как от кое? - погледнах недоумяващо Береника, после и Медок.

- Трябваше още вчера да ти кажем, ама ти много бързаше да не изпуснеш другите момчета и не остана време. – тя говореше сериозно. – Тук идват хора от различни времена. Когато минат през Трепкалото...

- Така ли му казвате? Чудех се какво е това!

- Да, когато минем оттам, се озоваваме на място, което събира време от, как да го кажа, от всякога. Не знам как става това. Ама сме все деца. От различни времена.

- Не всички деца виждат Трепкалото – обади се и Медок. За първи път чувах гласа му. Усмихнах се и се сетих за вкусните принцеси.

- Хей, има ли гладни?

Извадих все още изпускащите пара филии и дадох по една на всеки.

- А за теб? – попита Медок.

- Аз вече закусих!

Послъгах малко, ама това беше един от ония случаи, за които татко казваше, че било простено.

- Та ти, като гледам, трябва да си от края на 20-и век. Нали? – попита Боре.

Опитах бързо да си припомня какво знаех за вековете. Бях чувал да споменават тази дума, но не бях сигурен как точно се употребява. Поне бях убеден, че „Щурците“ няма как да са се объркали в песента си „20 век“. 100 пъти я бях чувал по радиото, затова уверено казах:

- Да. Точно така. А ти от кой си?

- 22-и.

- Ехааа!

- Тая работа с вековете винаги ме обърква – каза Береника. – Вие броите по друг начин. Но по всичко личи, че ние с брат ми сме много векове преди вас. А Дентус е много преди нас.

- Този пък кой е? – попитах.

Всички почнаха да се смеят:

- Не е той, а е тя! Също идва през Трепкалото от време на време. Амадок дори трябва да е преди нея!

- И Амадок ли е „тя“?

Тримата отново се заляха от смях.

- Неее – Медок размаха ръце, сочейки мен и себе си – Амадок е момче и е голям колкото мен и теб! Само дето времето му е преди нашето.

- Мофе да фе фидите някой фът тук. Ние обафе идфаме най-чесфо. – каза Боре фъфлейки с издути до пръсване бузи. Беше напъхал целия остатък от принцесата на мама в устата си, а светлинките по блузката светеха най-силно на корема му.

- Уф, обърках се. Хайде да шляпаме във вадата!

 

***

 

На другия ден слънцето толкова силно прежуряше, че беше направо невъзможно да се диша. В следобеда смятах пак да запраша към Трепкалото, когато изведнъж се смрачи, небето се покри с черни облаци и засвятка отвсякъде. Мама прибра прането от простора, а татко побърза да вкара колата в гаража. Каза, че се задавала градушка. Не бях виждал досега какво представлява градушката и изтичах на покритата тераса да гледам. Тъмни облаци се търкаляха в небето, светкавици и гръм стряскаха очите и ушите ми, а силуетите на съседските къщи придобиха някаква зловеща острота. Изведнъж се случиха няколко неща едновременно. Оттатък парка силно блесна. Точно над П! Моят стълб сякаш се ядоса и пусна куп искри като от бенгалски огън. Така изтрещя, че стъклата издрънчаха, а ушите ми сякаш се пръснаха. Токът угасна. Мама изтича и ме издърпа по-далече от прозорците. Дъждът се изсипа като плътна водна сетна. Изведнъж. Заедно с тежките капки надолу полетяха хиляди парченца лед. Зачукаха по керемидите, по первазите, по стъклата. За нула време покриха плочника пред къщата и надупчиха листата на лозницата. Навсякъде побеля. Изви се страшен вятър. Един недобре затворен прозорец изведнъж се тресна в стената, а пердетата се разлетяха, блъскайки се чак в тавана. Стаята се изпълни с хиляди дребни капчици, а грохотът влезе вътре. Май се уплаших, защото, без да разбера, се бях озовал под масата в кухнята, където се криех, когато бях малък. Баща ми изтича и бързо залости прозореца. Изведнъж всичко утихна. Сигурно бяха минали само десетина минути, но ми се стори, че бурята е бушувала цял ден. Дъждът спря внезапно, както беше и започнал. Небето се проясни, слънцето се показа и се отрази в милиони капчици по жиците, листата и поокършените цветя в градината. Полупрозрачните ледени топчета все още плътно покриваха земята. Изтичах навън и заринах ръцете си в тях. Бяха като малки снежни човеци, попаднали незнайно защо в средата на лятото. След малко щяха да се стопят. Също като баба ми преди няколко седмици.

Токът дойде.

- Тате, там, където е баба, какво е времето?

Той също бе излязъл навън и оглеждаше пораженията.

- Не знам, сине. Дано няма бури като тази.

- Не, неее! Питам за другото време. И там ли има векове?

- Там най-вероятно времето спира. Няма векове. Не знам.

Този отговор някак ме успокои. И аз си имах едно такова тайно място, където времето нямаше векове. А там беше наистина хубаво. Усмихнах се.

 

***