Blog

Тополи по пътя - 1 част

Тополи по пътя - 1 част

Помня червената светлина на залязващото августовско слънце, отразена по тапетите в стаята на баба ми. Тази светлина беше толкова плътна, колкото и жегата навън. Рамката на прозореца разделяше пламналото светло петно на четири, изрисувайки голям тъмен кръст на стената.

Бях на шест, а баба ни викаше един по един в статята си. Лежеше и едва помръдваше ръцете си. Сякаш се беше стопила. Като снежен човек, попаднал незнайно защо в средата на лятото. Мама каза, че искала да се прости с нас, защото си отивала. Усещах, че няма да я видя повече и колкото и да се опитваха да ме убеждават, че отивала на по-добро място, не можех да преглътна буцата в гърлото си. Седях облегнат на стената в коридора и дочувах приглушените гласове зад затворената врата. Мама беше вътре. Подсмърчаше, сякаш беше настинала, а бабиният глас почти не се чуваше на фона на лястовичето цвърчене навън. Когато мама излезе, очите и бяха червени, много червени.

- Баба ти те вика. Не стой дълго, много е уморена – и забърза към кухнята. Чух как пуска водата и плиска лицето си.

Влязох. Навън лястовичките се бяха укротили. Лъчите на залязващото слънце осветяваха микроскопични прашинки, застинали във въздуха, а светлината в стаята сякаш беше станала още по-червена.

- Ела, чедо.

Почти шептеше. Доближих се. Очите и гледаха навън, право към пурпурното небе на залеза, но сякаш пламъкът му не се отразяваше в тях - тя гледаше някъде много много по-надалече.

- Наведи се, да те целуна.

Устните и допряха челото ми. Усетих сухотата им като мека хартия. Уж знаех, че на по-доброто място я очакват, а очите ми се замъглиха.

- Не плачи, Пенко. Недей, бабиното. Ние пак ще се видим. Скоро.

- И аз ли ще дойда на онова хубаво място? – изненадах се аз.

- Не, чедо – думите трудно се изнизваха от пресъхналата и уста, но тя продължи. – Не. На теб ти е много рано за там. Сега иди и отвори най-долното чекмедже на скрина.

Обърнах се и бързо избърсах една издайническа сълза. Клекнах, дръпнах чекмеджето. Беше тежко и успях да го открехна само на една педя.

- Виждаш ли дървената кутия? Донеси я насам.

Знаех тази кутия. Тя беше истинско съкровище в детските ми очи. Преди много години дядо ми е държал приборите си за бръснене в нея. Аз нося неговото име. Когато си отишъл от този свят, баба превърнала кутията в хранилище за спомени. Беше изкусно пирографирана отвсякъде. Отгоре бе изрисуван прав път с две безкрайни редици тополи и деца, залисани в игра. От вътрешната страна на капака бе монтирано огледалце, заобиколено с блестящи камъчета. Вътре имаше снимки от времето, когато с дядо ми са били млади, сребърна гривна, джобно ножче, няколко накита, писма с избледняло мастило, едно сухо цвете.

- Вземи, баба, ножчето. – тя едва шептеше. – То винаги е било твое. Виждаш ли двете букви? Пише „ПП“ – това са твоите букви.

Много пъти бях разглеждал съкровищата в кутията, но едва отскоро познавах буквите. Затова дотогава не бях забелязал някак набързо изчегъртаните върху метала две „П“-та. Сетих се, че инициалите на дядо трябва да са били ПЛ и понечих да я запитам, но тя само каза:

- Потърпи. Скоро ще разбереш. Носи ножчето със себе си. Все на някого ще помогнеш с него. Сега извикай татко си.

Слънцето вече докосваше хоризонта. Притъмняваше.

 

***

 

Спомням си всичко това сега. Минаха 40 години, а онази светлина в бабината стая всеки август е същата. Знам, защото 20-на дни от летния отпуск изкарвам в родното си село. В момента пътувам натам. На задната седалка 6-годишният ми юнак седи нацупен и не вдига поглед от таблета. Сърди се, защото знае, че в края на магистралата е морето, а ние нямаме намерение да стигаме до там. Ще отбием стотина километра по-рано и ще поживеем няколко седмици в сърцето на Тракия. Хлапетата сега сякаш влизат в пубертета още преди да са тръгнали на училище. Знаят всичко. Откак се научи да чете, вече не ме пита за нищо, а направо ми обяснява кое как е и защо е, защото гугъл знаел много повече от мен. Казвам му, че гугъл показва пред него точно същото, което показва и на баща му, но си спестявам очевидната истина, че мозъкът му в момента е попивателна за факти, а моят вече дава заето от тях. И че неговите батерии са постоянно заредени, а моите имат нужда поне няколко пъти годишно да се пълнят с аромата на тракийските ветрове и синевата на родното небе.

Пък и не знае какво приключение тепърва му предстои. Ще забрави и морето, и таблета...

- Хайдеее, стига си се мръщил. Край Пловдив ще спрем на Макдоналдс.

Вдигна очи и се усмихна. Видя погледа ми в огледалото и побърза да се направи отново на сърдит. Бързо схвана, че се е издал и вече е късно за маймунджилъци. Затова премина в атака:

- Ама ще ми купиш два сладоледа, не един.

- Ако обещаеш да гледаш през прозореца, а не таблета – да!

Кратко мълчание.

- Съгласен.

Край магистралата в бърза броеница се изниза ред тополи.

 

***

 

Онова лято, когато баба ми си отиде, се научих да карам колело. Не от онези бебешките, а голямо колело, за големи хора. Другите караха смешните си „Балкан“-чета, защото бяха по-дребни от мен и краката им не достигаха педлите. А аз бях наравно с батковците! Един ден точно батковците от махалата решиха да въртят до стария път оттатък реката. Много пъти бях мечтал да отида там, но мама и тате не ме пускаха. Бил съм малък, пътят бил далече, трябвало да се мине моста, после парка и да се хване разклона за съседното село. А разклонът беше точно до онзи грамаден стълб от електропровода за високо напрежение, който беше с формата на моята буква – „П“. Виждах го даже от нашата тераса. И тогава си казах: „Щом стълбът се казва П, значи няма от какво да се боя.“

Беше късен следобед, слънцето все още здраво напичаше, но обедната жега вече бе превалила, за да пази сили за следващия ден. Жените от махалата бяха насядали по пейките пред съседския двор и когато яхнахме велосипедите, се развикаха след нас:

- И да внимавате да не ви сгази някой камион! Бързо да се прибирате за вечеря!

Тайфата ни вдигаше шум колкото за пет махали и така, сред хилеж и изпробване на спирачки и контри, отпрашихме към стария път. Въртяхме педалите колкото можем, защото нали знаете – който е последен, е лайно! Не отстъпвах на батковците. Някои от тях бяха даже по-ниски от мен! За нула време излязохме на главната, след това на шосето, минахме моста, профучахме край парка и стигнахме разклона. Моят стълб, стълбът П, отблизо изглеждаше огромен. Металната му снага се изправяше високо, високо, а от дебелите жици съвсем ясно се чуваше „Ззз...“ Усмихнах се, защото П ме поздравяваше с неговото „Ззздравей!“, сякаш отдавна беше чакал да се появя тук. Встрани от стълба имаше 3 могили, строени в редица. Бях чул, че били от тракийско време. А точно оттук започваше старият път! Вече се бяхме поуморили от якото въртене на педалите и, позабавили ход, свърнахме по настилката от дребни камъчета.

Усетих, че сърцето ми лудо затуптява. Пътят беше прав като стрела. От двете му страни, чак до безкрайността, се простираха две редици високи тополи. Те шумяха с безбройните си листа и сякаш тихо ръкопляскаха на палавите хлапета долу на пътя. Над всичко това бе увиснало късното следобедно слънце и лъчите му изпълваха въздуха с фина невидима мрежа от светлина. Прахът, който вдигахме, само подсилваше усещането. Хилядите листенца трепкаха, полюшвани от лекия вечерен ветрец, и си играеха на слънчеви зайчета с лъчите - чупеха ги, отразяваха ги, преплитаха ги. Тази светлинна мрежа можеше да се хване с ръка. Толкова плътна беше тя! Посегнах нагоре и... се пльоснах на пътя.

Така се бях прехласнал по светлинното вълшебство, че напълно бях забравил, че карам колело. Тънка струйка кръв се проточи по лявото ми коляно. Бях го ожулил здраво. Дойде и болката. И тъкмо да си напълня очите със сълзи, осъзнах какво щеше да стане след това и с две-три бързи преглъщания, ги овладях. Другите бяха спрели и вперили погледи в мен. Как ще се излагам пред батковците! Няма да цивря, я! Да не съм малък?!

- Нищо ми няма! – ухилих се малко насила насреща им. – Вие продължавайте, аз ще ви изчакам тук.

- Сигурен ли си, че нищо ти няма? – попита Миро. Той беше цели 5 години по-голям от мен. – Ако искаш, ще те кача на багажника и ще те върна.

- Не, не! Наистина! Не ме боли. Карайте нататък, а на връщане ще се прибера с вас. Само да се поизтупам малко и да си почина.

Момчетата се качиха на колелетата и отпрашиха, отново вдигайки пушилка по пътя. Станах. Огледах се. Левият ми хълбок беше понатъртен и прашен. В коляното ми се бяха забили няколко дребни камъчета. Изроних ги и разтърках мястото. Не стана по-добре. Просто зацапах още повече потеклата кръв. Отново се огледах. Реката беше далече. Поне някаква локва да имаше наблизо, за да се измия...

Нещо привлече погледа ми. Оттатък тополите, в подножието на хълма с могилите, две хлапета – момиче и момче ми махаха и сякаш ми викаха нещо. Огледах се, нямаше други хора наоколо. Значи махаха на мен. Махнах им и аз. Изтупах се от прахта, вдигнах колелото и го подпрях на една топола. Странно! Някаква мараня играеше между нея и съседното дърво. Вече не беше толкова горещо, а маранята беше съвсем ясна. Погледнах към другите тополи – нямаше никакво трептене. Само тук. Фигурите на двете деца отвъд тополите също трептяха. Отново ми махаха да отида при тях. Запътих се, и точно когато минавах между двете дървета, сякаш микроскопични иглички ме загъделичкаха по цялото тяло. Минах и се обърнах – маранята си стоеше там, между двете тополи. И никъде другаде.

Сега децата се виждаха съвсем ясно. Имаха странни дрехи. Тя беше с около две години по-голяма от мен и носеше тънка бяла дреха, подобна на рокля, ама не беше ролкя, а той – момче на моята възраст, облечен в нещо като дълга бяла риза, пристегната с грубо въженце в кръста.

- Боли ли те? – попита тя, когато се приближих. Момчето я държеше за лакътя и когато се спрях пред тях, леко пристъпи зад нея, гледайки изпитателно. Тя се усмихна. – Не му забелязвай! Той е малко срамежлив. Ама само да го видиш след това какви ги върши.

- Не, никак не ме боли! – как така щях да се излагам.

- Ела, тук минава вада. Измий се.

Едва сега чух ромоленето на водата. Тънко ручейче се спускаше от близкия хълм, извиваше се покрай могилите и сигурно се вливаше в реката по-нататък. Потопих и двата си прашни крака в плитката вода и хубаво ги измих. Когато почиствах ожуленото коляно, доста ме заболя и скръцнах със зъби. Тя се усмихна. Без да казва нищо момченцето тръгна по поляната, съсредоточено взирайки се в тревата.

- Търси живовляк. Едно листо върху коляното и ще ти мине много бързо – каза тя. – Аз съм Береника, а брат ми се казва Медок. Какво е твоето име?

- Пенко. А той не говори ли?

- Неее, говори си, но още му е трудно да се оправя с много от думите тук. Тук те са повече.

- Как така повече?

- Ти си нов и още не си разбрал. Тук има повече думи, защото всеки ги носи със себе си. Понякога трудно се разбираме, но затова пък много се смеем.

- Не съм нов. Аз съм на 6, вече съм голям!

- Не! Искам да кажа, че за първи път си тук. Затова си нов. Не се притеснявай. Скоро ще ти стане ясно. Усети ли игличките между тополите?

- Да. Какво беше това?

Тя се засмя. Смееше се и братчето и. Беше намерил билката и носеше няколко листа от нея. Изми ги в поточето, намачка ги и ги положи върху разраненото коляно. Направи го с нетипична за възрастта му вещина.

Hello, it is me :)

Penk 03

Have an idea?

Tell me what's in
your mind and just contact me.
For our first contact I need
a short brief - what is your
idea about, what/who is your
target, what raw material
do you have already.

STATUS: CURRENTLY
NOT
AVAILABLE

+359 (0) 899 07 51 53

pp @ penkdesign . com

Search