Ранните зори в мъглива София държат хората зад топлите панели и никой не си и помисля да покаже носа си навън. А в този ранен час - дори навън от завивките. Събота е и никой не бърза заникъде. Аз обаче съм метнал два чифта бельо в чантата, малко дъвки, вода и камера. Издателството, в което работя, е "Педагог 6" и днес тръгваме на малко пътешествие по случай 25-годишнината му, току в навечерието на Коледните празници. Пием по едно кафе с колегите и се мятаме по колите.

От мъглата се избавяме едва при голямата детелина на магистрала Струма преди Перник. Слънцето се пръква изведнъж и сякаш тежките сиви капчици на софийския смог никога не са влизали в дробовете ни. Висините на Рила са окъпани в утринна светлина. Планината все още не е плътно побеляла, заради мързеливия сняг тази година, но въпреки всичко, внушителността на високите върхове спира дъха на хора като нас, вкиснали се от месеци сред асфалта и ауспусите на града. Плътен облак е паднал в ниското и е направил Дупница невидима. Мъглата сякаш свети отвътре - зимното слънце е толкова ярко, че те кара да жумиш. А над мистичния пейзаж Рила е изпъчила гърди в полупрозирно снежно бюстие.

Първата ни спирка - Рилският манастир, ни посреща с милиони кристалчета скреж, кондензирали по листа, треви и храсти из цялото тясно дефиле на река Рилска. Самият манастир е почти тих - в такъв студен ден туристическият хъс може лесно да бъде потушен само с един бегъл поглед към термометъра. Въпреки, че съм идвал тук много пъти, пак се вълнувам. Рогата на входа пак са си там, камъните пак лъщят от милионите подметки, които са го излъскали до блясък, а белите арки отново дърпат погледа във всички посоки с безкрайните си редици. Различен съм може би единствено аз - не с няколкото бели косъма в повече по главата ми, не с увеличилия се брой весели бръчици около очите ми, а преди всичко с натежалите мисли, които неведнъж са ме карали да мечатя за отшелничество някъде високо в планината и далече далече от всяка суета. Знам, че това ще си остане химера. От най-сладките. Просто не съм създаден за отдаденост... Затова пък мога да вкарам слънце в снимките си. Светлината през зимата тук може да се реже с нож - толкова е чиста! Затова се опитах да я отразя по лещите на обектива и да я запечатам в кадрите.

Разлог е следваща спирка в двудневното ни препускане между планините. Минаваме Предела и се спускаме в котловината на Баско. Залепили сме се по прозорците на служебното Пежо и сме зареяли погледи към Пиринската зимна суровост. Не издържаме и спираме за 5 минути - трябва да запечатаме тази гледка. Пушим по цигара и ахкаме към лъчите на залязващото слънце, които са намерили пролука в ниските оловни облаци и огряват няколко пирински върха, разтапяйки ги в оранжево зарево.

Разлог ни посреща с цинично спокойствие. Знаем, че е събота, знаем, че предстоят празници, но и да усетиш спокойствието на града почти физически, ни се струва малко прекалено. Кафе, разходка, смях. Общината не е жалила средства за празничната украса - няколко големи елхи греят от коледни LED гирлянди, а покрай тях и една огромна, по-висока от самата 4-5 етажна сграда. Навсякъде грее, свети, мига. Минаваме покрай малък воден улей, а от двете му страни са наредени стотина елхи с интересни и оригинални украси. Училища, детски градини, хотели, механи, ресторанти, магазини, фирми, клубове са украсили по едно дръвче и са написали новогодишни честитки. Студът на вечерта някак омеква сред толкова топли и усмихнати пожелания.

Вечерта минава в разгулно ядене на всякакви разложки специалитети и под звуците на купища македонски хора и музика, а следващият ден ни посреща с утро, окъпано в оранжево. Слънцето запалва първо иглите на Пирин, забили се високо в небето. Те пускат дългите си сенки из полето, а утринната омара придобива обем. И въздух, и земя се обагрят в тъмни или пламтящи ивици. Хората, живеещи тук, определено са облагодетествани с този ежедневен мащабен спектакъл.

Кафета, чайове, мекици, сладко от... от какво ли не и потегляме към едно от най-странните места в България, а може би и на Балканите - село Добърско. Сгушено в южните склонове на Рила, то е приютило една миниатюрна по размери и исполинска по сила църква - Свети Теодор Тирон и Теодор Стратилат. Още с влизането в кокетното дворче ме лъхва типичната за такива места миризма на трева, цветя и застинал въздух.

Според изследователите, църквата е построена през 1614 г, но има основателни съмнения, че това е станало значително по-рано. Няма да разказвам какво видяхме, защото то може да се прочете (примерно ТУК и ТУК). Но от написаното не може да се усети силата, която блика от това място. Имам някакви лични сензори за места на Силата. Знам поне дузина - лично съм ги усетил. А в Добърско Силата е толкова ясно осезаема, че още с влизането в църковното дворче игличките по дланите ми се събудиха. Вътре в самата църквичка, както и в долната част на дворчето, тези иглички се превърнаха дори в гъдел. Сила, бликаща от самата земя. Мястото определено не е избирано случайно. Предците ни са имали далеч по-изострени сетива за тези неща, отколкото имаме ние в съвремието. Стените на храма са плътно покрити със стенописи. Консервирали са се добре до наши дни заради плътната покривка сажди на безбройните запалени свещи през вековете. Саждите са били внимателно изчистени през 70-те години и оттогава насам стотиците фрески не престават да задават въпроси и да поставят под съмнение една купчина научни тези и теологични постулати. Да видиш Хистос в космичска капсула не на едно, а на цели две изображения, никак не звучи да е случайно или някаква грешка. 

Не ме бийте - знам, че снимането вътре е забранено. Затова и снимките са така некачествени - правени са при изключена светкавица и изключен автофокус (заради характерния звук, който ясно се чува в такива помещения). Не можеш да направиш нещо добро, при положение, че трябва да издебнеш момент, когато екскурзоводът не те гледа и няма никаква рошава глава, пречкаща се пред обектива. С две думи - имах на разположение само три кратки момента. За мен беше важно да имам лични снимки от това място. Картички и албумчета има предостатъчно, знам! Но всеки кадър, направен лично от моите ръце (и очи), помага за по-пълното синхронизиране на енергиите - моята и тази на мястото. Търговците, естествено, пет пари не дават за тези неща, затова забраняват и снимките. Аз им отвръщам със същото - пет пари не давам за мераците на търговците. Както и да е!

 Мястото удивлява с мощта си, завладява сетивата независимо дали си вярващ или не, зарежда поразредените батерии на градския човек и те кара да погледнеш на злободневната суета от високо. За първи път отивам там. Няма да е за последен. Убеден съм в това.

След усещането за вълшебство в Добърско, отново яхваме колите и запрашваме към Банско. Кратка разходка из напудрените магазинчета за сувенири и притесняващите подканяния на викачите от местните кръчми и механи и поемаме обратния път към София. Слънцето отново клони към залез, а умората от преживяното тежи сладко в краката. Банска улична котка ни смигва на изпроводяк.